понякога се измъкваш сутрин от леглото и си мислиш,
няма да го направя, но вътрешно се смееш
като си спомниш колко пъти си се чувствал така и
отиваш до банята, правиш си тоалета, гледаш това лице
в огледалото, о Боже, о Боже, о Боже, но сресваш косата си така или иначе,
обличаш си дрехите за улицата, храниш котките, донасяш
вестника на ужаса, слагаш го на масичката за кафе, целуваш
жена си за довиждане и после връщаш колата обратно в самия живот,
както милиони други и ти излизаш на арената още веднъж.

на магистралата си и се провираш през трафика
движиш се напред към нещо и напред към нищо в крайна сметка, когато пускаш
радиото и получаваш Моцарт, което е нещо и ти някак си
ще се справиш с бавните дни и заетите дни и скучните
дни и омразните дни и редките дни, всички те толкова възхитителни
и толкова разочароващи, защото
всички ние така си приличаме и сме така различни.

намираш разклона, шофираш през най-опасната
част от града, чувстваш се за миг прекрасно докато Моцарт
напипва пътя към мозъка ти и се спуска надолу по твоите кости и
излиза през обувките.

беше безпощадна битка, която си заслужаваше
докато всички шофираме по пътя
и залагаме на новия ден.

чувствала съм се така...