Петното

Петното

Това е един разказ вдъхновен от едно шантаво пътуване

надявам се, че ще ви хареса

(аз поне винаги го чета на един дъх)

Поредния луд, кален и забързан ден беше на път да се изниже незабележимо

Трафикът по канала към Орлов мост до колкото е възможно беше още по-кошмарен. Р. се опитваше да не барабани нервно по волана, а да следва ритъма на някакво невъзможно парче, трещящо по радиото. Колите се местеха напред толкова бавно, че му изглеждаше, че по-скоро се връщат назад. Струваше му се, че до Орлов мост има цяла вечност.

Не очакваше, че ще има толкова време за размисъл, сега идеята вече не му се виждаше чак-толкова добра.

Иначе, няма спор,беше най-добрият в това да си създава усложнения.

По дяволите, трябваше да я вземе преди повече от 10 минути, а по нищо не личеше, че ще мръдне от тук до другия четвъртък.

Яриса пред него рязко наби спирачки, псувайки, Р. спря на една боя разстояние, очаквайки тоя зад него да прояви някакви рефлекси, добре. Запали цигара и започна да оглежда лицата зад прозорците.

Измъчени, изнервени, грозни хора, вкопчили се във воланите. От един Пасат до него някакви хлапета му се плезеха,

изплези им се и той, стана му малко по-добре.Преместиха се още няколко милиметра напред. По радиото започна да върви поредната доза малоумни реклами, смени станцията, точно за да хване утрешната тема на Тройката, какви вагини сме предпочитали, това вече му дойде много, започна да се хили като идиот. Някакъв чичка с мустаци и голо теме го гледаше странно от съседната кола, махна му да си гледа пътя.

Невероятно, но факт, керванът от коли се пораздвижи, светофарите на Орлов мост вече се виждаха. След още няколко щурма и пресече заветното кръстовище. Надеждите му трафикът да се поразреди малко се оказаха напразни. Беше още по-зле .

Телефонът му зазвъня. Беше тя.

Излъга, че вече е на Руски паметник и, че не, не се е изгубил, да, помни пътя до офиса и до 5 мин. е там. Мамка му, осем минаваше, трябваше вече да са на пътя за Пловдив. Започна да кара като идиотите, които по принцип не навиждаше, знаеше, че в момента отнася хиляди псувни и нарушава горе-долу толкова закони, но не му пукаше. Вече летеше по Борис, естествено подмина пряката, телефонът му пак звънна, закова спирачки, пусна аварийните и обясни, че ей сега идва. Направи един обратен и един забранен десен, размина се на косъм с връхлитащият го трамвай и скoчи в тясната пряка, изплисквайки две бабички с кална вода от огромната локва по средата, стисна зъби, не му пукаше.

Видя я в края на улицата, беше излязла от офиса и го чакаше. За момент се изкуши от идеята да я подмине, уж, че не я е видял, за майтап, но предвид обстоятелствата се отказа.

- Ще те убия, ти си пълен идиот...!

- А, добър вечер...просто не можеш да си представиш за кво става въпрос..

- Просто ще те убия, на всичкото отгоре вързах и една колежка да ме чака.

- ....

- Само двамата ли ще ходим?

- Ми, така излиза, тия кретени не мога да ги понасям, иначе всички бяха много навити..пък глей кво стана...

- Не говори така за приятелите си!

- Аз така си говоря, боклуци!

- Аз трябва да ти кажа, че нямам никакви пари

- Няма страшно и аз нямам, трябва да сипя бензин

- ....

Караха към цариградско, продължаваха да дрънкат глупости, както преди, все едно нищо не се е случвало. Обожаваше способността и да го кара да се чувства невероятно спокоен, въпреки, че около нея сякаш винаги имаше малка експлозия. От Радисон пак правеха няква заря.

Известно време говореха за зарята, после за това колко интересно би се получило, ако бензинът свърши преди първата бензиностанция.

На първата бензиностанция не приемаха кредитни карти, на следващата приемаха. Взеха и една купчина неща за хрупане за из път.

Най-накрая бяха на магистралата за Пловдив, валеше лек дъжд, пътят беше мокър, а движещите се коли разпиляваха всичко в ситна, кална мъгла. Въпреки това беше красиво, в тъмнината от страни на пътя се виждаха полета от светлини, някакви градове.

- Кой е тоя град?

- Предполагам, че е някакъв град, виж там има още един..

- А той кой е?

- Не знам, някакъв град предполагам.

Телефонът му отново звънна:

- Не сме в Пловдив, просто, защото сега излизаме от София, знам, че концертът е от десет, надявам се до девет и половина да сме там, айде.

..................................................

- Искаш ли кола?

- Не, ама мога да пийна малко кола...

- ....

По някога времето лети страшно бързо, никога Р. не беше взимал София-Пловдив за толкова кратко време.

Усети се чак, когато телефонът му звънва отново. Започна да обяснява, че няма как да са в Пловдив, при положение, че преди малко са се чули и бяха на изхода на София, и че не е със самолет.

- Пловдив- 30 км- каза тя- пише го на оная табела.

- Аре стига бе, ами..значи до 10 минути сме там..

Като се има предвид дарбата на Р. да се губи почти на всякъде, тоя път се справи отлично, ако не броим опитът да сгази една мадама с вид на проститутка, която

се спусна да пресича, точно от там, където той се канеше да спре. Бяха подминали Петното-мястото на концерта само с една пряка, което си беше постижение. Спряха и зачакаха да дойдат да ги вземат. Мацката с вид на проститутка мина още веднъж, но тоя път беше с мъж.

- Тая май си е намерила клиент..

- Недей да говориш така, това сигурно е приятелят и...

- Да бе, знам...

Петното беше малко, колоритно в типичен за Пловдив стил клубче. Цялото му име беше Петното на Роршах.

Всички вече бяха там, Р. ги забеляза още от вратата. Някаква вълна на облекчение премина през него, имаше чувството, че е бил на това място хиляди пъти, прииска му се да се натряска.

- Здравейте, това е Д., айде да се натряскаме.

- Ама, ти нали си с колата?!

- Имам си шофьор, Д ще кара, затова и трябва да се напия достатъчно, че да не ми пука.

Р. се отправи към първият бар, който му се изпречи, за да поръчва пиене. Докато чакаше мудният барман се замисли, че приятелите му най-вероятно се притесняват за него. Как ли възприемаха Д., сигурен беше, че тя щеше да успее да ги очарова, но какво значение всъщност има всичко това. Опита се да се изненада, че си мисли за това, но не успя. Барманът му подаде водката и прекъсна и без това несвързаните му мисли.

- Знаеш ли, тоя тип Роршах измислил някакви петна за да шашка хората, всеки виждал в тях квото си иска-осведоми го Д., когато той се върна с пиенето.

Концертът и цялата вечер минаха много добре, с кратки прекъсвания за полицейски проверки и поемане на въздух на горния етаж.

На края всички се събраха на бара за по едно последно преди тръгване. Р. вече им беше загубил бройката, но някак си това не му докарваше необходимото опияняване. Мисълта за предстоящото пътуване обратно към София го отрезвяваше.

- Брато, карайте внимателно, нали..

- Умната ей..

- Да се обадите като пристигнете!

- Ок, ще се обадим, няма страшно, след 10 мин сме в София...

- ......

Още на втория завой след като тръгнаха, Р. разбра, че ще стигнат в София. Тя караше със самочувствието на човек, правил това цял живот, беше уверена и само и трябваше да свикне с колата. Р. си отдъхна, на следващата бензиностанция спряха и той си взе бира...за всеки случай.

След рязкото потегляне от бензиностанцията, кутията с бира хвръкна някъде на пода. Докато тя се хилеше, той се опитваше да отвори кутията без да се изстреля цялото и съдържание на вън. Замисли се какво ли щеше да е, ако наистина бяха заедно и къде всъщност е разликата.

...........

Още едно кратко пътуване. Р. си даде сметка, че това е може би най-екстремното му пиене на бира. Стрелката на километража минаваше 140, а те водеха пиянско-философски разговори. Някакъв бял микробус очевидно беше решил, че се опитват да го замесят в малко състезание.

- Караш с над 140, чу се да казва Р. и веднага съжали.

- Знам, нали е магистрала.

Тя леко отпусна газта и микробусът недоумяващо се стрелна пред тях. Победата му обаче беше само временна, минута по-късно той отново изоставаше сериозно.

Да, по магистралите се кара бързо, може би точно това не съм успял да проумея, замисли се Р. Човек просто трябва да се възползва от момента, може би за това и толкова искаше това пътуване. Важното е да си на точното място в точното време. В този момент Р. беше точно там, където иска.

Телефонът му отново звънна.

- Да, всичко е о.к., добре сме, след малко сме в София.

Добре съм.

София спеше в мъгла.