http://homily.cult.bg/7/?r=1051&PHPSESSID=6bb9574e15a6557a0448a5ff8f0b46b3
това беше първото нещо, което прочетох сега като се върнах толкова празна вкъщи
а вчера си смъкнах това на НГ
Йон и ана бяха застанали на ръба на огромна черна скала.
- Какво е това под нас? - попита тя.
- Това са световете, Ана - отговори той - Ето, виждаш ли, всичко се върти кръгообразно под нас.
- Всичко ли е това?
- Да - каза Йон.
- А ние къде сме? -попита тя.
- Чуй ме Ана - ти знаеш че ние отчитаме времето и реалността по
това, което си спомнямеза нас. За всичко, което се е случило ние бъркаме назад в спомените си. Ако не бяха те ние нямаше да знаем кои сме, следователно, нямаше да ни има. Но след като ние си спомняме всичко,което ни се е случило и можем със същата сила и въздействие да си представим различни неща и случки, които са измислени чрез нашия разум, то тогава къде е разликата между това, което ни се е случило и това, което си представяме. Няма разлика. Това означава означава, Ана, че ние никога не сме съществували, не сме били, няма ни сега и никога няма да бъдем. Никога.
Ана го погледна просълзена. Слънцето залязваше далеч под тях. Йон каза:
- Някой ни вика, Ана! Ние сме птици. Разпери крила и ме последвай. - Страх ме е Йон - отговори тя.
- Не се плаши. Така е трябвало да стане.
И той разпери крила и полетя в огромната бездна. Световете се пръснаха в безпорядък. Светлината се сви на кълбо и простена уплашено.
- Ана, ела! Аз виждам отвъд смъртта - извика Йон.
- Ана скочи и разтвори крилата си. Направи един кръг и потъна
надолу. Последното, което се чу беше:
- Почакай! Не мога без теб в нощта.

чувствам се вдски изгубена, празна, безполезна
какво ще правя с цялото това време
може би наистина не е имало смисъл
или е трябвало да стане така за да порастнем още веднъж, за да озъзнаем безслислието на нещата
предполагам, че онова място там мойе би ще влезе той, макар че не го познавам, макар че той не ме обичаше по този начин по който искат всички малки момиченца да бъдат обичани
изгубх се някъде между градовете
незнам какво търсех, незнам какво имах, нищо незнам
мам ми носи водка
милата как да и кажа да не се притеснява
в момента съм изпразнена незнам какво чувствам, какво искам
безсмислието на всичко случващо се ме смазва
аз съм малко момиченце, което...
което какво
което ходи по улиците с балон и ърси онази любов от приказките и сбърква всеки обърнал и внимание с малкия принц
той беше/е малкия принц
и аз го целунах друго няма значение
за няколко месеца той беше моя малъп принц и най-вероятно винаги ще си остане
Чувствах ясно, че става нещо необикновено. Стисках го в прегръдките си като малко дете и въпреки това ми се струваше, че пропада в някаква бездна и нямам сили да го задържа...
Отново ме смрази усещането за нещо непоправимо. И разбрах, че не мога да понеса мисълта никога вече да не чуя този смях. За мен той бе като извор в пустинята.
- И когато се утешиш (човек винаги се утешава), ще се радваш, че си ме познавал. Винаги ще бъдеш мой приятел. Ще ти се иска да се смееш заедно с мен. И понякога ще отваряш прозореца, ей така, за удоволствие... И твоите приятели много ще се чудят, когато видят да се смееш, загледан в небето. А ти ще им кажеш: "Да, звездите винаги ме карат да се смея!" И ще те помислят за луд. Ще ти изиграя много лош номер...
може би наистина съм луда
сега ще си доизпия водката и ще лягна да спя
може би сега получих нещо повече
това се оазва един безсмислен пост
безсмслието е в основата на всичко
трябва да спра да търся смисъл...